Добре дошли
Глава 2: Жената
Отвори дядо Малчо вратата на къщата, пристъпи прага и окачи кепето на дървената закачалка. Продължи плахо напредз погледна нагоре и започна тихо да повтаря нещо като молитва. Пристъпваше дядо Малчо, пристъпваше, и с всяка стъпка гласчето му ставаше все по-тъкно и разтреперано. В главата му се редуваха най-различни сцени, но нито една от тях не беше приятна.
— Маалчооо! — провикна се силен глас, идващ отнякъде.
И преди да решите, че този глас бе на някой ангел или нимфа, пратена да отговори на молитвите на дядо Малчо, ще Ви кажа, че не беше. За негово огромно съжаление, не беше. А дядо Малчо знаеше точно какво е. Или по-скоро кой е.
Въздъхна милият, обезкуражен. Нямаше какво да му мисли. От това нямаше как да избяга. Стигна до тъмнокафявата орехова врата в края на коридора, погледна я, после вдигна очи нагоре, сякаш за последен път да се помили за чудо. Но нищо не се случи. Въздъхна отново, разочарован, и сложи ръка върху желязната брава. Започна леко да я натиска надолу, докато нямаше повече накъде. Огледа се наляво-надясно, чудеше се дали може да избяга, но вече беше твърде късно. Едниственото. което му оставаше бе да се примири със съдбата си. Бутна лееееекичко вратата и преди да си поеме дъх, някой вече му говореше.
— Малчо, бе, хайде влизай! От кога те чакам! — отново изкънтя онзи същият ужасяващ глас.
В стаята не го чакаше нито Химера, нито Медуза Горгона, а нещо по-ужасяващо. Нещо толкова страшно, че дори гръцката митология не можеше да го измисли.
— Снахи намери ли? Казвай бързо! Та-та-та-та-та-та...
Ужасяващият глас не само не спираше, а и беше започнал да задава все повече и повече въпроси. Нямаше и да спре, докато не получи отговор. Както може би се досещате, това беше гласът на неговата старица. Дядо Малчо отдавна знаеше, че ще слуша този глас цял живот, защото тая женица щеше да го надживее.
— Нищо не си намерил, нали! Казах ти аз да не идваме в тоя пущинак, ама ти — не. Кой ще иска да дойде тука, в нищото?! Казах ти аз, Малчо, казах ти! — Жена му имаше своята мисия в живота — да му напомня колко се е провалил, и този път не беше по-различно.
— Стига, жено! Не се заяждай, а сипи тука една чорба, че цял ден съм обикалял селата — каза дядо Малчо, като постепенно снижаваше тона си. Истината бе, че дядо Малчо много обичаше жена си, но заедно с това го беше страх от нея повече, отколкото смееше да признае. — Наумил съм нещо, знам къде да намеря. Остави ти тая работа на мене.
Истината бе, че дядо Малчо изобщо не знаеше какво да направи, но от всичко на света най-малко му се спореше с жена му. За негово щастие, бабата сипа една паница, сложи я пред него на масата и продължи да мие чиниите. А дядо Малчо имаше нужда точно от това — супа, хляб и тишина.